„На прощаване в 1868 г.“ — Христо Ботев: анализ

Христо Ботев създава стихотворението през 1868 г., когато се готви да мине Дунава с чета. Творбата е изградена като монолог: млад човек, станал „хайдутин“ и „бунтовник“, се сбогува с майка си.

Още първият стих — „Не плачи, майко, не тъжи“ — показва, че героят знае колко ще страда майка му. Той не я обвинява и не се оправдава, а ѝ обяснява: майка му го е родила „със сърце мъжко, юнашко“ и това сърце не може да търпи насилието над бащиното огнище. Затова той проклина „турската черна прокуда“, която прогонва младите в чужбина — „немили, клети, недраги“.

Героят мисли и за възможната си смърт. Той моли майка си, ако чуе, че е загинал, да не слуша хората, които ще го нарекат „нехранимайка“, а да разкаже на малките му братя за него, за да го помнят и да продължат делото му. Накрая си представя хорото, на което ще пеят песен за него, и двете сърца — на майката и на либето, — които ще въздъхнат.

Тук говорещият е и герой на творбата: чуваме неговите чувства — любов, мъка, решителност, гордост. Затова казваме, че това е лирически герой.

Основни идеи: - изборът между личното щастие и дълга към родината; - смъртта за свобода не е позор, а чест; - паметта като продължение на живота.