„Левски“ от „Епопея на забравените“ — Иван Вазов: анализ

„Епопея на забравените“ е цикъл от 12 оди, които Иван Вазов пише в Пловдив между 1881 и 1883 г. Целта му е да припомни на младата свободна България имената на хората, отдали живота си за нея — Левски, Бенковски, Каблешков, братя Миладинови и др. „Левски“ е първата ода в цикъла.

Одата е тържествено стихотворение, което възхвалява личност или събитие. Затова тонът е приповдигнат, а Левски е изобразен като изключителен герой. Творбата започва с вътрешния му избор: „Манастирът тесен за мойта душа е.“ Той оставя расото и тръгва из България като апостол на свободата — проповядва, организира, преминава през опасности, вдъхва вяра на хората. Кулминацията е залавянето и обесването му. Вазов превръща бесилото в символ: то е „славно“, равно по значение на кръста на Голгота — смъртта на Левски не е край, а начало на безсмъртието му.

Чертите на романтизма в одата: - изключителният герой, отличен от тълпата; - силните чувства и патосът на разказвача; - противопоставянето на свобода и робство, на героя и предателя; - сближаването на героя с Христос.

В програмата за 10. клас към творбата се въвеждат понятията метафора и метонимия. Метафорично е назоваването на бесилото като „знак за свобода“. Метонимия има, когато расото (дрехата) замества монашеския живот, от който Левски се отказва.